В Пасхалната нощ на 20 април 1952г. , при биенето на църковните камбани, земният ангел отец Евстати Янков от Чепеларе напуска този свят!
В Пасхалната нощ на 20 април 1952г. , при биенето на църковните камбани, земният ангел отец Евстати Янков от Чепеларе напуска този свят!
"На Велика събота, в 12 ч. през нощта, когато църковните камбани от старославния град Пловдив забили тържествено, за да възвестят всепобедно Възкресението на Господа, о. Евстатий, видимо разълнуван от звуците на възкресенските камбани, помолил някой да каже „Отче наш“ и да изпее „Христос Воскресе!“ Един от болните колебливо и с треперещ глас запял „Христос Воскресе“. Когато завършил, о. Евстатий с последни сили изрекъл словата „Наистина воскресе!“, усмихнал се, погледнал нагоре и предал Богу дух. Лекарят помак, който бил в това време в стаята, свидетелствува, че когато пастирът Божий склопил очи и звуците на недопятата църковна песен вече отлитали в простора на звездната пролетна нощ, болничната стая се изпълнила с необикновена светлина и благоухание. Една светла душа отлитнала завинаги в небесата!…
Този, който учел енориашите си така да живеят, че животът им да бъде постоянна Пасха, и който така много обичал Пасхата господня и с ревност още от младини бил научил наизуст пасхалния канон и песнопения, бил удостоен от Бога да се пресели в небесата, тъкмо тогава, когато църковните камбани възвестявали пасхалната вест за Възкресението на Господа. В своите проповеди о. Евстатий често повтарял словата: „чеда мои, имайте постоянна пасхална радост!“ С тази радост той склопил очи и заедно с Възкръсналия Господ се преселил в страната на вечната радост.
Когато в Чепеларе пристигнала вестта, че о. Евстатий починал, черна скръб разперила криле над цялото село. Над красивите светли Родопи сякаш паднала тъмна нощ. В сълзи се обливали всички: плачели старци, плачели деца, плачели вярващите, плачели и невярващите, защото отлитнал от този свят един земен ангел.
Тялото на покойника било пренесено от Пловдив в Чепеларе на 20 април, т.е. на първия ден на Великден вечерта. Когато черковните камбани на Чепеларе разлели тъжните си звуци над скръбното село, поток от нажалени хора с разплакани очи се отправили към шосето, откъдето се очаквало да пристигне линейката с тялото на о. Евстатий. Нощта вече падала над Родопа. Осиротелите чеда на о. Евстатий със запалени свещи в ръце и с вълнение в душата очаквали своя пастир. Ето задава се колата. Погледите на всички са отправени в посоката, откъдето пастирът на чепеларската енория и любимецът на целия родопски край за сетен път идва при своите духовни чеда, но уви, вече бездиханен! Глухо, задавено от плач пеене на „Христос Воскресе“ се носи в притихналите околности. Линейката спира на 2 км от селото, не можейки да пробие път от народа. Мъжки глас властно извиква: „братя, превийте колене за последно прости! пред тленните останки на нашия велик пастир!“ И всички присъствуващи като един човек паднали на колене в синовна признателност към трудовете на Божия работник! Кое сърце би издържало да не пророни сълзи при вида на тази последна среща между пастир и пасоми!
„Блажен егоже избраль и прiяль еси, Господи!“
Очевидец разказва: „над хиляда души се изредиха да допрат ръце на ковчега. Като че ли изпращаха не мъртвец, а пренасяха мощи на светец. Всеки искаше да се докосне, да получи неговата благословия и да го поноси. Процесията бе дълга около 500 метра. Цялата нощ в дома на покойника протече в бдение. Миряните, наред с духовниците, се надпреварваха да четат псалтир. Всички пееха пасхални песни. Като че ли не беше погребение, а пасхално богослужение!“
На следващия ден на погребението се беше стекъл народ от цялата околност. Не само християни, но и помаци със своите първенци бяха дошли да изпратят о. Евстатий. Всички плачеха. Много сълзи се проляха. В Чепеларе за никой друг покойник не са плакали толкова, колкото за о. Евстатий.
На погребението, без каквато и да е покана, присъствували и войници-трудоваци, родом от всички краища на България. Те били поразени от спонтанното участие на населението.
Тленните останки на покойника били погребани край храма „Св. Атанасий“. Над гробната могила на Божия служител непрестанно гори и до днес кандилце, грижливо поддържано от признателните християни – духовни чеда. Вечер, когато мрак се спусне над Родопите, малката белокаменна църквица още е в бледо сияние. Меката светлинка на кандилцето непрестанно разлива лъчи и озарява незримия лик на този пастир божий. Грижлива ръка с особено старание подрежда гроба и с чувство на благодарност бди да не би бурен да свие корен над надгробната могила. Не са редки случаите, когато сутрин рано преди изгрев слънце вярващи, превили колене, в сълзи изплакват мъката си, разказват на пастира-покойник като на жив тъгите си и молят ходатайство пред Божията милост. Приживе о. Евстатий за всички бе Симон Киринеец, защото с пастирско усърдие носеше тегобите на поверените му от Господа чада. Той и сега, макар и отлитнал от този свят, прдължава да бъде такъв за чедата си!"
"На Велика събота, в 12 ч. през нощта, когато църковните камбани от старославния град Пловдив забили тържествено, за да възвестят всепобедно Възкресението на Господа, о. Евстатий, видимо разълнуван от звуците на възкресенските камбани, помолил някой да каже „Отче наш“ и да изпее „Христос Воскресе!“ Един от болните колебливо и с треперещ глас запял „Христос Воскресе“. Когато завършил, о. Евстатий с последни сили изрекъл словата „Наистина воскресе!“, усмихнал се, погледнал нагоре и предал Богу дух. Лекарят помак, който бил в това време в стаята, свидетелствува, че когато пастирът Божий склопил очи и звуците на недопятата църковна песен вече отлитали в простора на звездната пролетна нощ, болничната стая се изпълнила с необикновена светлина и благоухание. Една светла душа отлитнала завинаги в небесата!…
Този, който учел енориашите си така да живеят, че животът им да бъде постоянна Пасха, и който така много обичал Пасхата господня и с ревност още от младини бил научил наизуст пасхалния канон и песнопения, бил удостоен от Бога да се пресели в небесата, тъкмо тогава, когато църковните камбани възвестявали пасхалната вест за Възкресението на Господа. В своите проповеди о. Евстатий често повтарял словата: „чеда мои, имайте постоянна пасхална радост!“ С тази радост той склопил очи и заедно с Възкръсналия Господ се преселил в страната на вечната радост.
Когато в Чепеларе пристигнала вестта, че о. Евстатий починал, черна скръб разперила криле над цялото село. Над красивите светли Родопи сякаш паднала тъмна нощ. В сълзи се обливали всички: плачели старци, плачели деца, плачели вярващите, плачели и невярващите, защото отлитнал от този свят един земен ангел.
Тялото на покойника било пренесено от Пловдив в Чепеларе на 20 април, т.е. на първия ден на Великден вечерта. Когато черковните камбани на Чепеларе разлели тъжните си звуци над скръбното село, поток от нажалени хора с разплакани очи се отправили към шосето, откъдето се очаквало да пристигне линейката с тялото на о. Евстатий. Нощта вече падала над Родопа. Осиротелите чеда на о. Евстатий със запалени свещи в ръце и с вълнение в душата очаквали своя пастир. Ето задава се колата. Погледите на всички са отправени в посоката, откъдето пастирът на чепеларската енория и любимецът на целия родопски край за сетен път идва при своите духовни чеда, но уви, вече бездиханен! Глухо, задавено от плач пеене на „Христос Воскресе“ се носи в притихналите околности. Линейката спира на 2 км от селото, не можейки да пробие път от народа. Мъжки глас властно извиква: „братя, превийте колене за последно прости! пред тленните останки на нашия велик пастир!“ И всички присъствуващи като един човек паднали на колене в синовна признателност към трудовете на Божия работник! Кое сърце би издържало да не пророни сълзи при вида на тази последна среща между пастир и пасоми!
„Блажен егоже избраль и прiяль еси, Господи!“
Очевидец разказва: „над хиляда души се изредиха да допрат ръце на ковчега. Като че ли изпращаха не мъртвец, а пренасяха мощи на светец. Всеки искаше да се докосне, да получи неговата благословия и да го поноси. Процесията бе дълга около 500 метра. Цялата нощ в дома на покойника протече в бдение. Миряните, наред с духовниците, се надпреварваха да четат псалтир. Всички пееха пасхални песни. Като че ли не беше погребение, а пасхално богослужение!“
На следващия ден на погребението се беше стекъл народ от цялата околност. Не само християни, но и помаци със своите първенци бяха дошли да изпратят о. Евстатий. Всички плачеха. Много сълзи се проляха. В Чепеларе за никой друг покойник не са плакали толкова, колкото за о. Евстатий.
На погребението, без каквато и да е покана, присъствували и войници-трудоваци, родом от всички краища на България. Те били поразени от спонтанното участие на населението.
Тленните останки на покойника били погребани край храма „Св. Атанасий“. Над гробната могила на Божия служител непрестанно гори и до днес кандилце, грижливо поддържано от признателните християни – духовни чеда. Вечер, когато мрак се спусне над Родопите, малката белокаменна църквица още е в бледо сияние. Меката светлинка на кандилцето непрестанно разлива лъчи и озарява незримия лик на този пастир божий. Грижлива ръка с особено старание подрежда гроба и с чувство на благодарност бди да не би бурен да свие корен над надгробната могила. Не са редки случаите, когато сутрин рано преди изгрев слънце вярващи, превили колене, в сълзи изплакват мъката си, разказват на пастира-покойник като на жив тъгите си и молят ходатайство пред Божията милост. Приживе о. Евстатий за всички бе Симон Киринеец, защото с пастирско усърдие носеше тегобите на поверените му от Господа чада. Той и сега, макар и отлитнал от този свят, прдължава да бъде такъв за чедата си!"
Коментари
Публикуване на коментар